Иван Иванов: Там, където свършва моралът, идва краят на свободата
Никак не ми се пише този текст. Повече от десет дни го отлагам. И все още се питам трябва ли да споделям тези свои мисли.
Беше преди няколко месеца. Стояхме с дъщеря ми в хубаво парижко кафене в еврейския квартал. На другата сутрин си тръгвах за България и непосредствено и наивно казах: „Е, аз утре си отивам при мизерията.“ Тя като че ли само това чакаше и остро ме скастри: „Как може така да говориш? Ти си мислиш, че Париж и Франция е Шанз Елизе, Айфеловата кула, Арката, Тюйлери… Знаеш ли колко мизерия има и тук?“ Не ми се искаше да споря – и без това ми беше малко тъжно от раздялата, която предстоеше на другия ден. Нали французите са го казали в една своя поговорка, че „Всяка една раздяла е една малка смърт“. Да, наистина видял бях и другия Париж – предградието Сен Дени и гетото му. По красивите парижки булеварди срещнах толкова скитници и бездомници, че ако някой ми бе казал, едва ли щях да повярвам. На много места в самия център имаше цели стада плъхове, дори се замислих дали съм виждал толкова плъхове в живота си. Но, не за това искам да напиша този текст.
Преди две седмици в нелеп инцидент загина Милен Цветков. Той всъщност бе убит. Тези дни ми бяха необходими за да осъзная, че заедно с Милен Цветков бяха убити и последните малки частици романтика на нашия несвършващ 30-годишен преход. Романтика в политиката, в бизнеса, журналистиката.
В политиката няма вече поети, писатели, учени, интелигентни личности – има „мозъци“ и безлични хора за които Шефът е Богът.
В бизнеса не от сега бе унищожена мечтата на онзи обикновен човек да се труди и създава достойно и честно. Промъкна се и чувството, че ако все още сме оцелели в безумния български икономически модел, то бъдещето ни е трагично и тъжно и животът ни не значи почти нищо. Но по-страшното е, че след тази катастрофа остана нелепото усещане за тъмните страни на истинския „голям“ български бизнес – продукт и резултат на престъпност, корупция, измама и за който не съществуват морални задръжки, законови норми, европейски институции, правови държави и всичко, което вдъхва смразяващ респект на „дребния“ бизнес и на „малкия“ човек.
С Милен Цветков си отива и не само романтиката, а и много от обективната, честна и пряма журналистика. Мнозина негови бивши колеги бързо и лицемерно си спомниха за свободната му и обективна работа, като премълчаха колко пъти доброзорно бе отстраняван от ефир и почти никой тогава не го бе защитил. Чудно – преди няколко месеца едни борещи се за свобода на словото журналисти за какви по-безобидни неща звъняха на премиер, медии, парламент, СЕМ и т.н. Протестираха, хора от високите нива ги връщаха в седмичния график на водещи и репортери. Свободата на словото е важно нещо и отстояването ѝ не подлежи на съмнение. А свободата на живот какво е? Някой зададе ли подобен въпрос на премиера, имаше ли дискусия в парламента, имаше ли заседания в СЕМ, журналистически сдружения изказаха ли друго, освен протоколни съболезнования и отиграно цъкане с език? Иска ми се да попитам, въпреки че едва ли някой ще ме чуе. Дали нямаше място в СЕМ за хора като Милен Цветков или други, доказали се в журналистическата професия, а трябва едни медийни недоразумения да бъдат назначавани политически в този орган? Този орган се състои от пет безименни пръста, пет жени, които нито са на място, нито са навреме. Нека припомня зловещия извод от тъжните думи на един български професор, че преди 20 години липсата на професионализъм и тоталната посредственост са били риск за националната ни сигурност и постепенно са се превърнали в опасност и непосредствена заплаха за държавата, но в днешно време застрашават съществуването на България.
На другия ден след катастрофата бях написал, че там, където свършва моралът, идва краят на свободата. И започва мизерията…
